Повече субсидии за зеленчукопроизводителите са спасителната мярка
Има ли бъдеще родното зеленчукопроизводство? Всъщност, въпросът май трябва да се разшири – а има ли и настояще и какво е то? Наскоро си купих картофи от един от популярните хипермаркети – на табелата пишеше „Произход – България”, но от етиката научих с лека изненада, че родината им всъщност била… Германия. Лошо няма, пък и картофите бяха с отлично качество. Само че се замислих – а има ли тогава български? Над останалите разновидности висяха табели, които информираха, че едните са внос от Холандия, другите – от Турция, третите – от не знам къде… Впрочем, това се отнасяше и за другите зеленчуци в магазина – всичките май бяха все внос. Ако се разходите из всички големи магазини, гаранция, че да откриете БГ зарзават ще се окаже „мисията [почти] невъзможна”. И как ще е, като зеленчукопроизводството у нас непрекъснато върви в посока надолу. Статистиката показва, че от 20 на сто през 2006 г. делът на плодовете и зеленчуците в стойността на продукцията от отрасъл „Селско стопанство” слиза до 11 на сто през 2009 г.
Салдото при търговията с плодове и зеленчуци е отрицателно – от минус 47 хил. щ.д. през 2008 г. и стига до минус 56 хил. щ. д. през 2009 г. През 2009 г. вносът е за близо 192 хил. тона пресни зеленчуци, което е с 15% повече от 2008 г. Според проф. Славова от Института по аграрна икономика, в момента 43% от доматите на пазара у нас са вносни. Същото е и за 52 на сто от пипера и 70% от лука.
Но стига толкова цифри. Пазарът показва красноречиво какво е положението. Според мнозина, пред 9-ти септември 1944-та България се е нареждала в челните места на износителите на зеленчуци. Днес ядем македонски, турски, гръцки, които са далеч по-евтини от нашите. Какво може да се направи, за да се промени ситуацията и да си върнем това традиционно производство, което, както е тръгнало, е на път да отиде в историята? Според най-много (44 на сто) от гласувалите в нашата анкета, трябва да се спре дъмпинговият внос или да се наложат защитни мита. Да, но няма как вносът да бъде спрян – това би било против правилата и на пазарната икономика, и на демокрацията. Никой не може да ти забрани да внасяш и продаваш нещо, ако то не е вредно или опасно.
Да се наложат защитни мита – хубаво, но пък дали това няма да означава протекционизъм? Да се спре рекета на търговците е друга мярка, за която са гласували 21 процента. Само че как ще стане и това – държавата не разполага с кой знае какви инструменти за намеса в отношенията производители – изкупвачи, да не кажем – почти никакви. Това може да стане само, ако бъде установено и доказано картелно споразумение. А и тук отново опираме до конкурентния внос – всеки търговец, като не го устройват цените на родния производител, ще доставя вносна продукция – всеки си гледа интереса и това не може в една правова държава да бъде ограничено с никакви нормативни актове.
Остава вариантът самите зеленчукопроизводители да бъдат стимулирани – и ето това може да бъде сред приоритетите на държавната политика. От браншовите организации искат да се промени съотношението на преките плащания на площ. Секторите „Зеленчукопроизводство” и „Плодопроизводство” са най-ощетените по линия на субсидирането, припомнят те и предлагат, ако директните плащания останат след 2013 г., те да бъдат еднакви като дял от разходите или себестойността на продукцията като тези за зърнопроизводителите. Пределно е ясно е, че повече субсидии ще доведат и до по-модерно и ефективно производство, а и ще покриват повече разходи. Така родният зарзават ще може отново да намери място на пазара, на конкурентни цени. Затова и логично 35 на сто от гласувалите в анкетата на AGRO.BG се спират именно на варианта „увеличаване на субсидиите”.
Целият материал четете в рубрика Актуално на портала...
Коментар на Светослав Динков
