Мариян Воденичаров, зеленчукопроизводител, гр. Сандански
- Г-н Воденичаров, по какъв начин Ви убедиха да се захванете с аспержи?
- Казаха ми, че се получава около тон аспержи от декар. Тогава цената беше 5–6 марки. На пазара в Евросъюза има свободна ниша за тази култура, няма проблем с реализацията. Първото ми насаждение беше от 120 дка. Сега останаха 70–80 дка. Установи се, че в единия край на площта почвата е много песъчлива, дотолкова, че растенията чак изгоряха, не можаха да издържат.
- Получи ли се разминаване между казаното и реалността?
- Получи се. Реалността винаги е по-друга. Оказа се, че културата е трудна за отглеждане, непозната е за нас. Няма литература. Консултирахме се с агрономи, които не я познават. Започнахме с много добър агроном от Петрич, но той вече беше пенсиониран, болести го налегнаха, не можа да съдейства напълно. Но каквото можеше, помагаше ни. Съветваше ни за торове. Беше ходил в командировка в Гърция и имаше представа как трябва да бъде. Съпричастен беше с нас.
- Това означава, че сте започнали без никакви знания.
- Млади сме и сме смели. Господ обича смелите. През 2001 г. през септември стартирахме с подготовката на площта и през ноември вечерта – в девет–десет часа засадихме растенията. През нощта заваля сняг. Около 20–30% от растенията измръзнаха. Разсадът беше много млад – на два месеца. По принцип аспержата не се засажда през есента, но разсадът беше готов и нямахме информация, че може да го наредим в ров с пясък и напролет да го извадим и да го засадим. Работата стана малко прибързана и така ни вървят все още нещата. Сбъркахме от самото начало – изпуснахме "а, б" и започнахме от "в, г". Пресилихме се. Но грешката не беше фатална, можахме да се справим. Най-лошото беше липсата на литература. Бяхме информирани, че насаждението три години не трябва да се бере.
- Кога изкарахте реколта?
- Три години само отглеждахме растението – около 20 души окопавахме на ръка 120 дка. Мястото беше много песъкливо. Опитахме се с трактор, но той потъваше. Просто много мъка сме вложили тук. Инвестирахме и много пари, но те потънаха по този начин. Първата реколта беше след три години. Под 400 кг не сме падали, но ние много изхвърляме. Не можем да съберем необходимото количество, за да натоварим един тир. Понеже рентабилността ще се получи, ако се напълни тир с 8–10–15 тона, за да транспортираме продукцията до Германия. Тъкмо започнем да събираме количеството, продукцията от задните палета на хладилното ремарке започва да се разваля. Тогава изхвърляме с тонове. Нямаме хладилна камера за съхранение. Първата година дойде един търговец – българин, живеещ в Германия, имал борса с някой съдружник, уж много обещаваше, а ни плати по едно евро килограма. Беше много ниска цена и още оттогава не ни тръгнаха нещата. Това стана през 2004 г., когато беше първата бранка.
- Как си популяризирахте дейността?
- Не сме правили реклама. За външния пазар търсим контакти. Те не са проблем. Ние намираме необходимите връзки за реализация. Стоката ни се продава. Всеки грък, имащ връзка с търговците, ще разпространи, че при нас има аспержа. Искат стоката ни, харесват я. Тя е много добра. Аспержата е права, чиста. Няма никакви забележки относно качеството й. При гърците се плаща, както в Германия. Цената варира. Тя може да започне от 6–7–8 евро за килограм. Съседите я хващат, защото при тях се отглежда бяла аспержа и започват по-рано да я берат. Успяват да я продадат на хубавата цена. Ние изнасяме за там, но в момента цехът им не работи и за нас са казали, че цената ще бъде 1,40 евро/кг. Продукцията трябва да се транспортира в Гърция. В България също продаваме, но тук не може да се реализира цялото ни количество. Ето сега приготвяме за вътрешния пазар. Караме в магазините на "Билла", "Метро" чрез посредници, чиито контакти ползваме, за да не влизаме в излишни договорни отношения.
- Като теглите чертата, какво излиза в крайна сметка? - В момента всеки ден си смятам рандемана. Стигат ли ни приходите от курса до Гърция. Какви пари получаваме, има ли смисъл да берем, или да спрем. Но имаме задължения, останали от миналата година. И затова се радваме и на минималната печалба. Гледаме поне по ръба да вървим. Само и само да останат пари, за да се издължим към фирмите – за торове, за пестициди, за нафта.
- Това означава ли, че имате толкова продукция, колкото за да се разплатите?
- Да – продукция имаме и ще имаме още. Всичко зависи от това дали цената ще е добра, за да я транспортираме до Гърция. Но за да продължим дейността по отглеждането на аспержите, просто трябва да не инвестираме. От друга страна, стоим ли на едно място, ние потъваме. Ако посегнем към банката за кредити, трябва да си залагаме къщите за производство, което зависи от природата. Не искам да става така. Ще търся възможност да кандидатствам по държавна програма за субсидии, тъй като аспержите вече са нормативно определени като "други" в графата зеленчуци, за които може да се получат средства. По този начин се регистрирах и като земеделски производител.
- Откъде взехте разсада?
- Внесоха се семена от САЩ от сорта Зелена Калифорнийска аспержа. Разсадът се направи от производители от Ямбол, които преди мен се бяха захванали.
Културата по принцип се отглежда в най-големи мащаби в Перу, откъдето се зарежда и Западна Европа. Там технологията е много добре отработена – плевели почти няма, защото насажденията се пръскат с препарати за растителна защита. Така е и в Гърция. При нас досега копаехме на ръка, но ще започнем и ние да пръскаме, защото иначе не можем да се оправим. А от нашата продукция се интересуват даже и във Великобритания и искат да стъпим на техния пазар.
- Как смятате да постъпите, за да кандидатствате?
- Вече сме установили контакти в Областната служба "Земеделие и гори" в Благоевград с един млад специалист, което се занимава с проекти и имаме устни договорки. Той се наема да ни помогне при изготвянето на проект. В момента подготвяме документите за фирмата, плюс технология за отглеждането.
- Познавате ли и други производители? Смятате ли, че е добре да се обедините с други стопани, за да реализирате по-успешно стоката си?
- Поддържам връзки с колегите от Ямбол, където през 2001 г. се произведе разсадът. При тях базата и условията са по-добри от нашите, имат повече декари, финансово са по-добре, но и там пазарът върви трудно. Далече сме едни от други и не може се получи сплотяването и да предлагаме по-голямо количество. Иначе знам, че изискванията на ЕС са такива, че у нас фермерите трябва да правят сдружения. С английските фермери, които идваха тук, работим от две години и имаме договорни отношения за още три години за отглеждане на аспержи. Те също искат у нас да имаме сдружения. За да контактуваме, да си помагаме, да сме съпричастни. Истината е, че трябва да отглеждаш доста декари, за да може да се натовари ТИР и той да транспортира продукцията ни за ЕС. До Германия се пътува три дни, до Англия – пет, а повече от три дена не можем да съхраняваме стоката при нашите условия.
Колегите от Западна Европа са готови да ни помагат. Ако имам пари – с първите средства ще направим още насаждения, за да можем спокойно да събираме голямо количество и да изнасяме за европейския пазар. А и нуждата от преработвателен цех е много голяма. Ако постигнем целта с някакви субсидии да се направи цех в Санданско-Петричкия район, ще има и други хора, които ще садят аспержи. Това ще е един перспективен, добър семеен бизнес. В момента в нашия район освен оранжериите нищо друго не се работи. Затова пустеят обработваемите земи. И животни няма. В цеха трябва да е хладно, да има определена влажност. Необходими са ни поне 4 хладилни камери, които да поддържат температура между 2 и 4oC, за да се задържи аспержата свежа. И с техниката сме много зле. Имаме само един трактор.
- Как си представяте инвестицията?
- Трябва да бъде сериозна. Колкото и субсидии да ни дадат, няма да ги откажем. Парите все няма да ни стигат. Те са жизненонеобходими, защото губим доверието на работниците. Те усещат, че фирмата се клатушка финансово. През първите години хората, заразени от нашия ентусиазъм и размера на собствените си инвестиции, искаха да работят при нас, даже за постоянно. Надяваха се, че можем да напълним дори една малка оранжерия, за да създадем целогодишна заетост. Надявахме се, че ще можем да се самоиздържаме, да отглеждаме и други култури, да не са само аспержите, но с времето и финансите, и ентусиазмът лека-полека се изпаряват. Ние започваме да прибираме тази култура от 15 март до края на май. През есента площта се коси, тори и приключваме за годината. Така от юни до октомври работната ръка може да се използва в полиетиленова оранжерия, да има постоянна заетост и живот в селото.
Английски фермери ме поканиха при тях за обмяна на опит. Бяха много добронамерени към нас. Те харесват не само климатичните условия у нас, но и ентусиазма ни. Вярваха ни и ни казаха, че ще успеем и затова се захванаха с нас.
- По думите Ви разбирам, че няма отказване ...
- Ние сме едни от пионерите в аспержите. И затова искаме да оцелеем и да останем. Аспержата е голяма тръпка и затова се инатим. Ако е някоя друга култура – по-позната, нямаше толкова да се мъчим да успеем. Звучи малко екзотично, интересно – като кажеш, че отглеждаш аспержа, по друг начин те поглеждат. Да кажеш картофи, домати – не звучи някак си сериозно. Е, много е важно сега, че ги гледаш, но аспержата звучи малко по-европейско.
