В Общата селскостопанска политика на ЕС има специално перо за поощряване отглеждането на редките местни породи
Често забравяме, че и традиционните местни породи домашни животни са част от „живото” богатство на света, част от изчезващото биоразнообразие и ценен местен генофонд. В наши дни те все по-често влизат и в графата „редки и изчезващи” породи. Местните породи са ценни с това, че след хилядолетен естествен или изкуствен подбор са се приспособили идеално към условията, в които живеят от векове. Те са устойчиви на болести и климатични промени. Световната организация по прехраната FAO обаче предупреждава за продължаваща тенденция на драстично намаляване на разнообразието от местни породи. От началото на века до 2007 година всеки месец в света е изчезвала по една порода, а други 20 процента от местните домашни породи са на ръба на изчезването. Така светът губи уникален генетичен ресурс, способен да обогати с естествена жизнеустойчивост съвременното животновъдство.
В България се смята, че са останали около 30-ина местни домашни породи. След тях особено място заема каракачанската овца, която е най-близка до дивия предшественик на домашните овце – европейския муфлон, и е една от най-старите породи овце в Европа. Тя е наследник на овцата от типа „цакел” на древните траки, прочути със стадата си, които за тях са били мерител за богатство и социално положение. Все още се спори дали каракачанската овца или друга древна порода, запазила се в Шотландия и Германия, са прародителят на съвременните европейски овце, казва животновъдът Атила Седефчев от Съюза на фермерите – Струма и член на международната природозащитна организация „Семпервива”. Той е един от пионерите у нас на опазването и възстановяването на местните породи и на първо място на трите характерни животни на каракачаните, практикували в миналото номадско овчарство в Гърция и България. Става дума за каракачанската овца, каракачанското овчарско куче и каракачанския кон, съобщава БНР.
„Каракачанската овца със сигурност е най-древната порода в югоизточната част на Европа, защото тя е най-старинната форма на типа „цакел”, примитивната овца на траките, уточнява фермерът. – Съвременният ареал на този тип овце много добре припокрива териториите, обитавани в древността от траките. Това е планинска овца със спираловидни рога и груба вълна, един примитив. Доказано е, че е много сходна на муфлона и че е една от най-древните в Европа. Не може да се каже със сигурност, че е най-древната, защото има още овце в Шотландия и Германия, които се различават от цакелската и също са много примитивни.”
Според критериите на ЕК, една местна порода се смята за застрашена от изчезване, ако поголовието й падне под 7000 бройки за целия ЕС. За съжаление, повечето български местни породи са точно в тази категория.
„От тези 30-ина останали ни местни породи 80 на сто, даже към 85 на сто , са застрашени от изчезване, т. е. единици са породите в добро състояние на популацията – казва Атила Седефчев. – Например плевенската овца е с по-добра популация. Но софийската овца е на ръба. Ваклата маришка овца също – аха да влезе в списъка на застрашените, аха да излезе. Всички останали местни породи овце са под критичното ниво от 7000 бройки. По официални статистически данни популацията на каракачанската овца варира през последните години от 9000 до 7000 глави в момента. Като това число обхваща и тези животни, които са от автентичен тип, и онези, които не са съвсем автентични. Защото има стада, които са изцяло нетипични, с много примеси. Нужна е диференциация между типичните стада и тези, които са с нетипични животни, за да се знае какво да съхраняваме с предимство. Ценността на една стара порода е запазването на нейните оригинални гени. Защото тези оригинални гени ще са ни нужни някой ден, за да вкараме в някоя високопродуктивна селекционирана порода ценни качества като издръжливост на сурови условия и т. н. Самата идея за съхраняването на старите породи е тази – да се запази ценният местен генофонд. На практика, от старинните, оригиналните, описани през 30-те години на миналия век каракачански овце, в момента в страната има максимум хиляда броя”, твърди Атила Седефчев.
По думите му други две редки породи кози също са в критично малки популации. Калоферската дългокосместа коза наброява към 600 екземпляра, а дългокосместата виторога коза – около 1000 глави. В Общата селскостопанска политика на ЕС има специално перо за поощряване отглеждането на редките местни породи. В България се получават по 25 евро на глава при овцете и козите и до 200 евро за говеда, биволи и коне. И точно тази субсидия се превръща в част от проблема. На много места властите си позатварят очите по отношение на чистотата на старите породи, за да могат стопаните им да получат тази, макар и неголяма сума. А в съседна Сърбия например, посочва Седефчев, която дори не е в ЕС, държавата дава двойно повече – 50 евро за глава дребен добитък от местна порода. Фермерът отбелязва и друг любопитен факт. В годините на социализма животновъдството ни е било насочено към вноса на чужди високопродуктивни породи, пренебрегвайки местните. В края на 60-те години у нас започва масово кръстосване на местните породи със саанската коза от Швейцария, която е давала много повече млако. Тогава зоопаркът в Ерфурт в бившата ГДР закупува екземпляри от местни български породи, за да ги опазят като ценен генетичен материал.
По думите на Атила Седефчев, големи проблеми има и с чистотата на красивата порода каракачански кон.
„Каракачанският кон преди 7-8 години официално се смяташе, че е изчезнал. След като започнахме два проекта за издирването и възстановяването на полулацията му, сега се отива пък в другата крайност – всеки свободно пасящ в планината кон да се смята за каракачански. В България през 30-те години доц. Петров е описал два типа коне в планинските райони – каракачански и старопланински, като всеки има своята специфика. Днес, вместо да се потърсят оригиналните екземпляри на старопланинския кон и да се направи необходимото за развъждането им в чист вид, те се размиват в общата популация на т нар. каракачански коне. Явно това е някаква „детска болест на растежа”, коментира фермерът, която ще се преодолее, но дано това да стане преди тези местни породи да изчезнат. Запазените чистокръвни каракачански коне, да не кажа голяма дума, са към 250, максимум 300 броя в страната. Едно време хубави, запазени стада, пасяха свободно в Белмекен. Но старите хора, които са били техни собственици, починаха, тези хергелета останаха безстопанствени и наследниците започнаха да ги разпродават за месо, което замина в Италия. И това е трагично. Подобни случаи имаше с местния бивол, от който се срещаха отделни екземпляри, но вече е изчезнал.”
„Семпервива” се обявява и срещу възстановяването на старите местни породи в нехарактерни за тях функции като например отглеждането на каракачанското куче като домашен любимец, а не в неговата естествена функция на пастирски пес. Природозащитниците в България силно поддържат съхраняването на местните породи, годни за високопланинско животновъдство, защото високата паша в планините запазва характерните местообитания на много редки видове животни и растения и има важна роля за поддържане на екологичното равновесие. Освен преките субсидии за отглеждане на такива породи, които не са големи, те препоръчват обвързването на този тип животновъдство в цялостна стратегия за развитие на алтернативния туризъм в тези необлагодетелствани райони, както това се прави в Италия например. Там хората с удоволствие търсят малките затънтени селца с характерни местни продукти и отиват до тях не толкова заради вкуса на старинните деликатеси, колкото да наблюдават начина, по който те се произвеждат и да се запознаят с хората, опазващи вековните традиции. Нашият събеседник цитира един добър пример и от България на порода, спасена заради търсенето на конкретен продукт от нея.
„Калоферската дългокосместа коза беше запазена заради нещо много интересно. Кожите на тази коза се използват за правене на ефектните „бабугерски” или кукерски традиционни костюми в Пиринско с дългата козина. Именно голямото търсене на този тип кожи съхрани породата.”
